Автор Тема: Кой е Конникът, и какво е Господ?  (Прочетена 10557 пъти)

Неактивен makebulgar

  • Участник
  • ***
  • Публикации: 30
  • Респект: -2
    • Surva
Кой е Конникът, и какво е Господ?
« -: Ноември 05, 2008, 19:50:34 »
Темата е истореческа. Тоест историческа в смисъл на историческо събитие! ;D  Разшифровах Мадарския конник!!!  Лъва не е символ на Византия, и Конника не е символ на България! Думата ГОСПОД е имала много смисъл, но не е означавала нито Бог, нито Господар!?

Отправям едно предизвикателство! Може ли някой да реши Задачата на makebulgar?


БГ История

Кой е Конникът, и какво е Господ?
« -: Ноември 05, 2008, 19:50:34 »

Неактивен vekil

  • Академик
  • *****
  • Публикации: 927
  • Респект: 29
Re: Кой е Конникът, и какво е Господ?
« Отговор #1 -: Ноември 15, 2008, 23:12:08 »
Темата е истореческа. Тоест историческа в смисъл на историческо събитие! ;D  Разшифровах Мадарския конник!!!  Лъва не е символ на Византия, и Конника не е символ на България! Думата ГОСПОД е имала много смисъл, но не е означавала нито Бог, нито Господар!?

Отправям едно предизвикателство! Може ли някой да реши Задачата на makebulgar?


Не знам авестийски, нещо от Урсула ле Гуин ли е.Конникът и кучето и те са от авестийскиот език.Иначе трябваше да уточниш че чужденци пазят авестийсконаименован субект.Ако Господ е авестийска дума а Конникът и Кучето не, но го пазят възникват въпроси, защо го пазят , щом не са авести, авестийци, ахуромаздийци и т.н."Кучето е създало барелефа", що не почнеш направо с вълка е създал барелефа.И да продължиш че лъва има нужда от имарет.Па и ако изясниш какво значи персийска митология, току виж съм познал отговора.Последната точка охлажда ентусиазма ми че печеля томболата.Ще се върна към мерцедесните есемеси! ;D

Неактивен vekil

  • Академик
  • *****
  • Публикации: 927
  • Респект: 29
Re: Кой е Конникът, и какво е Господ?
« Отговор #2 -: Ноември 15, 2008, 23:14:52 »
Гол и бос също е авестийска дума.Пардон, даже две авестийски думи.

Неактивен Курт-ковач

  • Редовен
  • *
  • Публикации: 14
  • Респект: 5
Re: Кой е Конникът, и какво е Господ?
« Отговор #3 -: Декември 10, 2008, 11:16:27 »
ПОТОМЦИТЕ НА СЙЯВУШ И ЗАГАДКАТА НА МАДАРСКИЯ КОННИК

Култът към Сйявуш е типичен за Средна Азия, но не и за западните иранци – персите. Толстов проследява корените му. Сйявуш винаги се  изобразява като конник в статична, величествена поза пробождащ диво животно с копието си. Такъв е конникът от хоремзийските монети.
 Раджпутите, потомците на ефталитите в Северна Индия също  секат свои монети през средновековието. В канона на изобразяване почти  винаги  присъствуват два  персонажа, непознати от предходните времена. Единият е на Конния бог, т.нар. “раджпутски конник”. Изобразява се в спокойна величествена поза с вдигнат десен крак на коня. Конникът държи в ръката си копие. Начинът на изобразяване е идентичен с “хоремзийския конник” /и нашия мадарски конник”/.
Другият персонаж е на четириръката богиня. Отъждествявана е с индийската Лакшми, но за  разлика от класическите индийски представи, тук е с четири ръце. Безспорно това е далечно отражение на култа към Нана и Сйявуш, донесен с кушаните и ефталитите, но придобил местни индийски измерения. Конният бог присъствува и при много ефталитски монети. /Pr/
 Сйявуш е божество с много имена: Сяхваш, Зйевус, Сауасс, Саош, Вахш, Вак, Охшо. Той е Богът-войн, постоянен спътник на Богинята-майка Нана. Олицитворява Слънцето и възраждащата се природа. Празниците в  негова почит винаги отразяват прехода зима-пролет. Толстов открива преки аналогии с култа към трако-фригийския Сабазий /спътник на Богинята-майка Кибела/ и хетския Шауш. Вероятно тракийският конник и мадарският конник са също отражение на този древен култ, смята /с право/ Толстов. /СТ-ДХ,стр.202/
Трако-фригийският култ към Сабазий е пряко продължение на култа към Богинята-майка. Тя е първостепенно божество в тракийския пантеон. Наблюдава се четиристепенен цикъл в символиката на  нейното развитие. Първата степен отразява самооплождането на Богинята-майка /майката-земя/ или самозараждането на живота в представите на древните. Втората степен отразява появата на божественото дете – Слънцето, демонстриращо мъжкото начало. То е необходимо за осъществяване на баланса в природата и цикличното възраждане и обновяване - кръговрата на четирите сезона. Следва възмъжаването на Бога-син, което завършва до издигането му на нивото на равностоен бог и божествения му брак с Богинята-майка. Така цикалът се затваря и природата е способна към  самообновяване.
Според акад.Владимир Георгиев в надписи от минойската култура свързвана с пелазгите се  разчита името на божество Сазо отговарящо но Сабазий. /ВГ-ЭМ-ВДИ-1950-3/4 стр.57-68/
В гръцката митология, аналог на Сабазий е Дионис, син на Персефона, дъщеря на Деметра /Майката-Земя/ и Зевс, превърнал се в змия. Змията е свещенно животно за фригийския Сабазий. /б.а. да си спомним за магическият танц на прародителя Ба, държащ змии в ръцете си, в представите на племената ди!/
Съществува и друга легенда свързваща Дионис като син на Зевс и смъртната дъщеря на тиванския цар – Семела. Ревнивата Хера  изпратила мълния и убила бременната Семела. Зевс успял да извади  недоносения плод и го присадил в рана направена на бедрото си. След като завършила /извънматочната/ бременост, Дионис се родил от бедрото на баща си Зевс. Тук важна е аналогията  Зевс = Бога-планина и  раждането на  Дионис от бедрото, респ. от планината. Отново идеята  да  роденият от Планината, Бог. Съща е и легендата за иранския Митра, роден от Свещенната планина. В аланския епос на Нартите, героят Батраз се ражда по същия начин, но ембриона бил поместен между плещите на баща му Хамиц.
При римляните Дионис се нарича Бакхус, от Вакх /с източноирански произход/ и Либер. Последното означава “освобождаващ” също като фригийското Сабазий.
В римското време в Тракия Сабазий се приравнява със Зевс като върховен бог и се изобразява  като Бог-герой, Бог-конник.
Богинята-майка, също има свое свещенно животно – кучето. На о.Самотраки се практикували  кучешки жертвоприношения в нейна чест. /ДП-Т,стр.183-202/
В “Житие на св.Тиверопулски мъченици” Теофилкт Охридски (Български) пише за българите докато били езичници имали скитски заблуждение, почитали слънцето и луната и принасяли в жертва кучета. /АХ-ИКДБ,стр.308/ Кучето е свещенно животно и при племената ди, свързано с превъплащенията на Панху.
Ако погледнем на изток ще видим много сходния култ към Сйявуш. Той се появява от най-източните части на Средна Азия. Градът Чжоаву /Канг-и-Сйявуш/ е до границите на Китай, някъде до Хотан. Авестата също помества свещенния Кангха на изток в земите на най-източния от авестийците народ – хиаона, хоните. Носителите на този култ са юечжите/хони. С тях идва и култа към Нана, Наная четириръката Богиня-майка, държаща слънцето и луната в ръцете си. Сйявуш, Богът-конник е нейн спътник и син. В негова чест с настъпването на пролетта се провеждали големи празници. В Бухара всеки мъж в първия ден на Новата година /пролетното равноденствие/ заколвал петел. Провеждали се конни състезания, стрелби с лък и победителят ставал цар за един ден. В Куча по “Тан-шу” в първия ден от Новата година се правели конни състезания, борби, бой с овни. Нека сравним с нашия Петльовден, в началото на февруари, неслучайно наречен мъжки празник и конските кушии на Тодоровден, отразяващи зимно-пролетния цикъл на възраждащата се природа, както и началото на общоиндоевропейската  езическа Нова година с пролетното равноденствие. При булоцзите /част от малките юечжи/ в Синцзян, петелът също се е смятал за свещенно животно.
Свещенното дърво на Сабазий е тополата. В Китай тополата символизира слънчевото начало, което е възможно взаимстван  индоевропейски  символ.
При гетите  в чест на върховния бог Загрей, се извършвали човешки жертвоприношения, като гетите вярвали в безсмъртието и смятали че по този начин изпращали жертвата да служи на бога. Аналогичен обичай съществува и при волжките българи. Ибн Фадлан съобщава че те обесвали някой по-способен между тях за да служи на върховния бог.
Изображения на конник се срещат при хоремзийските монети, някои кушански и ефталитски монети (от Забул). Конният бог го откриваме при савирите – Тангрикан/Аспандиат и при прабългарите – изобразен върху Мадарския релеф.
При келтите конният бог също присъствува върху техни монети (от Панония и Трансилвания от 3 в.пр.н.е.), но в много случаи има женско превъплащение – конната богиня Епона. /НШ-ККНТА,стр.220/
Култът към Сабазий е най-силно изразен при фриги, траки, хети. При западните иранци този култ има по-различни измерения – Митра, богът символ на слънцето, роден от скалата (Свещенната планина). За персиеца Фирдуоси Сйявуш е обикновен смъртен герой, символ на благородството и  злощастната съдба, но не и бог.
Като се има предвид че предците на тохарите са били езиково близки с предците на траки, фриги и хети, напълно логично е те да са съхранили култа към Сабазий/Сйявуш и с разселването на  юечжите/тохари, той да се е разпространил в Средна Азия, като култ сходен и паралелен на  иранския/сакски Митра.
Силно индоевропейско въздействие се наблюдава митологията на сибирските угри и самодийци, чийто предци са били в тесни контакти с прототохарската карасукска общност и алтайските сако-тохарски култури.
В представите им, светът се дели на три части – долен, среден и горен. В горния обитава върховният бог Нуми-Торум. Негов свещен цвят е белия, а свещено дърво – бялата бреза. Богинята-майка е представена от  Анки-пугос, едновременно майка и жена на Торум /сравни с Кибела и  Сабазий/. Тя е покровителка на огъня и домашното огнище, затова нейният свещен цвят е червения. В нейна чест угросамодийците  изработват червени рокли, които поставят пред чумовете /къщите/ и след това изгарят. Смятало се че чрез огъня те ще достигнат до богинята. Мир-сусне-хум е син на Торум и Анки-пугос. Изпратен е на земята за да помага на хората. Долният свят е свят на лошите сили. Тук пребивават душите на мъртвите. Негов повелител е Кали-Торум. /АГ-ГК/ Сравни с Кали – богинята на мъртвите и подземния свят в индийската митология. В представите на обските угри, духовните покровители се явяват като богатири. Най-почитаният от тях е Небесният конник яздещ бял кон – Мир-сусне-хум, сина на Торум. От хантите е наричан с името Верт /б.а. ясен аланизъм, тох. war, осетинското uаrt, бълг. вардя, означава пазя, верт – пазител/. В жертва му се принасят преди всичко атрибути от богатирската екипировка: шлемове, халати, колчани, ботуши, седла, които са изработени с ритуална цел и винаги фигурира изображение на конник. /АБ-РКОУ-ГНС-1997-4/  При хантите в религиозната, шаманска практика се използували т.нар. “богатирски шлемове” – високи конусовидни шапки, задължително украсени с изображение  на  конник. При един такъв култов “шлем” изработен около 1830 г. неизвестният майстор за изображение е използувал руски държавен печат показващ герба на гр.Москва – изображението на Св.Георги като конник. /АБ-ПРПЭО-ГНС-1997-4/ Името Мир-сусне-хум в превод означава пазещ, съзерцаващ, ясно обясняващ хантското Верт. Този синоним е характерен за Митра, който не затваря очи и бди над хората за да пази справедливостта. В негова чест се правят жертвоприношения на бели коне и петли, също както за Митра и аналогичния му Сйявуш. /ИГ-МКММ-СЭВ-2003-13/14/
При обските угри съществуват и други индоевропейски митологични взаимствания. При тях се е съхранил типичния за ефталити, алани, савири и таштъки обичай за изготвяне на погребалните статуйки наречени иттермаа. Според представата им статуята спомага духът на умрелия да се прероди в друг човек. При тях е разпространен /познатият за българите/ обичай детето да носи името на дядото, защо така духът на дядото след смъртта ще се прероди в неговия внук. Косата се смята за вместилище на душата. /ИГ-МКММ-СЭВ-2003-13/14/ Аналогично на широкоразпространеният сред тохари, ефталити, таштъки, киргизи /каркари/, авари, прабългари и маджари култ към косата и чембаса.
При обските угри белия и червения цвят като символи на върховния Бог и Богинята-майка, мъжкото и женското начало както и персонажът на Богът-син, Конния  бог. Тази аналогия е широко разпространена при индоевропейците. При хетите владетелят носи бяло-черевен пояс. При  зороастрийците, бяло-червения пояс е задължителен атрибут от одеждите на жреца. При тохарските и алатйските мумии, при памирските таджики, както при българи и чуваши, белият и червеният цвят са основни в народните носии.
Сходен ритуал, както при сибирските угри, съществува и в България свързан с мартеницата и пролетната обрядност. В различни български крайща, Русенско, Ломско, Великотърновско, Варненско и  Белоградчишко, на  01.03. пред къщата всяка домакиня изнася червена рокля и червена престилка, за да се засмее Баба Марта. /ЛИ-ОО,стр.88-91/ Това е реликтов езически обичай свързан с почитането на  Богинята-майка и нейния свещен цвят /б.а. обичай аналогичен с този на обските угри/. Баба Марта е съхранения в народната памет, неин образ. В този  аспект може да се обясни поверието, защо на новороденото дете се вързва червен конец на ръчичката. Червеният цвят като символ на Богинята-майка има свръхестествената сила да предпазва от лошите сили.
Далечен отглас на мартеницата виждаме и при един неиндоевропейски народ, киданите /древните тунгусоманджурци/. Е Лун Ли в своята “История на киданите” пише: ”В началото на лятото  киданските жени изготвят шнурчета от разноцветни копринени шнурчета. Вързват ги на китката на ръката за дълголетие и здраве. От същите шнурчета изработват човешки фигурки които закрепят към  дрехите си ”. /ЕЛ-ИГК/ Като се има предвид контактите на киданите с тохарското население на Синцзян, може да се обясни аналогията. Подобни амулети, от бели и червени шнурчета, са откривани завързани около китките на мумиите в Синцзян и Алтай /Пазарик/!!! /БЛ.ВТДРС-2000,стр.305/
Йованес Драхсанакертци в своята „Итория на Армения” дава твърде интересна информация. В гл.26 пише за мъченически загинал в името на вярата християнин в 608 г. на име Степанос. Стапанос по  прозвище Кон /хон?/ бил от рода/племето/ Севордик. Севордите произлизали от прародител на име Севук. Севордик на арменски означава черни синове, черни деца”. В гл.65 авторът обяснява че  севордиките са част от жителите на гавара Утик. /ЙД-ИА/ Под името севордики авторът има предвид част от арменизиралите се и християнизирани савири. Гаварът Утик, около гр.Халхал е един от центровете на савирското заселване. Самият етноним савири се превежда като черни  ири, черни  вари, от сау-черен. Сирйските хроники ги наричат, подобно на ефталитите - “бели хони”. М.Каланкантуаци съобщава за савирите че почитали Аспандиар, наречен още Тангрикан изобразен като конник на когото принасяли в жертва коне. Светилищата им се наричали “даркон”. Имали чудни обичаи двама братя да имат една жена. Последното е изключително характерно за кушаните и ефталитите. Даркон, осет. аркон, означава храм и отговаря на памирското алхон – храм на огътя.
Персонажът Аспандиар или Аспандиат е посочен като конен бог, който почитат савирите. Но явно е бил и на почит при ефталитите, което говори за родствени връзки между савири и ефталити. Самото име може да се изведе от иранското *aspa – кон и *dev – божество. Себеос, описвайки походът на Бахрам Чубин срещу тюрките, за подялбата на ефталитското наследство, съобщава че „Мерхевандак (Бахрам Чубин), княз (управител, наместник) на източните страни (покрайнини) на Персия, храбро поразил войската на теталския (ефталитски) цар, и с твърда ръка държал Бахл и цялата „страна кушанска” до другия бряг на голямата река, наречена Вехрот (Амударя) до мястото, наречено Казбион. Той преминал далеч по-нататък от „копието на храбрия Спандиат”, за когото казват варварите, че той достигнал с война до това място и забил в земята своето копие. Тогава Вахрам водел война с великия маскутски цар, който живеел в страната от другия бряг на голямата река (Амударя), разбил войската му, а самия него (царя) убил в битката, завладял всичките богатства на неговото царство”. /С-ИИИ/
Спандиат или Аспандиат е явен митологичен персонаж, персонификация на „Конния бог” почитан от всички източни иранци, ефталитите, савирите, аланите, прабългарите. „Копието на Спандиат” е вероятно местност в която има голям каменен стълб, обозначаващ старата граница между ефталитите и Персия, преминаването на който се смята за обявяване на война, Табари също съобщава за този стълб.
Себеос греши, Бахрам Чубин воюва с тюрките, а не с ефталитите, чийто земи след 567 г. са разделени мужду Тюркския каганат и Персия. Всъщност това е война за доуточняване на границите, завършила с голямата победа на Бахрам Чубин в битката при Херат – 589 г., където загива и тюркския каган.
Според Е.В.Ртвеладзе, топонимът Казбион отговаря на планинската област Габаза или Газаба. Античните источници и локализират между Дарбанд, т.е. „Железните врата” (проход до Самарканд) и Гузар. Казба/Казбион е гранична крепост, която Бахрам присъединява към Персия. В 10 в. е известен гр. Касба, превъзхождащ по важност даже Несеф. Днес е наследен от Кишлака Касби разположен на 30 км. от градището Шулюктепе и 35 км. от Карш. В покрайнините на кишлака е открито средновековното градище /археологичен комплекс/ Касбитепе, руините на древния Казбион.......

Неактивен Курт-ковач

  • Редовен
  • *
  • Публикации: 14
  • Респект: 5
Re: Кой е Конникът, и какво е Господ?
« Отговор #4 -: Декември 10, 2008, 11:16:56 »
продължение
...Самите савири се появяват с оногурите, подгонени от аварите около 463 г. Аварите са ефталитите овладели Седморечието в 459-60 г. Савирите са народ обитавал Кангюй и почитал Конния бог. Това изяснява кой е прародителят Севук – Сйявуш. Родствените на саварите, българи произлизат от Зйези. П.Добрев цитира Ал Макдиси, според който бог Сйявуш бил наричан още Зйевус. /ПД-КДБИ,стр.77/ Така уравнението се изяснява: Сйявуш-Севук-Зйевус-Зйези, при това напълно в традицията на народите свързани с кангюйско-юечжийския кръг. Българите дошли на Балканите също почитат Конния бог изсечен върху мадарските скали, великия Сйявуш-Зйези, антропоморфно преваплъщение на Върховния Бог, заобиколен от свещенните животни кучето, змията и лъва. Кучето се свързва с Богинята-майка а змията със Сабазий-Сйявуш. Лъвът пък е пронизан от Конника.
Тракийският конник се изобразява също в обкръжение на лъв, а Митра с куче и змия. До подобен извод стига и Ал.А.Хофарт: “Мадарският конник не е историческа личност, а религиозен, астрален  символ. Конникът в Мадарския релеф е изображение на Слънцето, в неговия източноирански религиозен аспект – Мар /персийскя Михр/. /АХ-ИКДБ,стр.300/ Авторът стига и до друг твърде оргинален извод. Появилият се много по-късно народен образ на Крали Марко е далечно отражение на езическата представа за Бога-конник, който унищожава със свръхестествена сила смъртните врагове на народа ни – турците. В народните песни Марко винаги е в обкражението на майка си, символистично приравнявана със звездата Вечерница /Венера/. /АХ-ИКДБ,стр.301/ Или виждаме отнова божествената двойка Богинята-майка и Конния бог!
За езическите вярвания на аланите не се знае много. Като най-важен бог в техният пантеон се открива Вак /сравни с другото название на Сйявуш – Вакх/. Той се почита като покровител на войните, изобщо на мъжкото начало. След християнизацията неговият образ се пренася върху св.Георги. Изразът Вак-Устарджи за осетинците има особен сакрален смисъл тъй като за тях св.Георги (Устарджи) е  покорвителя на Осетия. Традиционната представа за Вак като конен бог се прехвърля на християнския светец, винаги изобразяван като конник. /АД-ТПС/ Факт твърде интересен, защото подобна персоналидация се наблюдава и при българите. И българското население и потурчените мюсюлмани се събирали под Мадарския конник за да почетат празника на св.Георги. При аланите се наблюдава и втори прототип Уацил – богът гръмовержец, впоследствие наследен от Св.Илия. Наричат го още Елия. Твърде любопитен факт е че в тохарските текстове се съобщава за предбудистки тохарски бог свързан с бурите, дъжда и гръмотевицата със същото име Ylainakte – бог Йлаи, /Елия/. Виждаме че много по-късният християнски светец Илия, поради сходството в имената, според народните представи поема  функциите на езическото божество. По същият начин осетинците  свързват св.Петър с морето и водите, защото името звучи сходно с названието на аланския Донбетир, бог на морските дълбини и изобщо на водите.
Косвени данни говорят че култът към Богът-войн, Богът-конник е съществувал при прототохарските племена – ди. Във формирането на  китайската д-ва Чжоу вземат участие тибетски и тохарски племена. Това  се отразява и на религиозните представи на древните чжоусци, различаващи  ги от останалите  китайци. Чжоуският ритуал “тай-лао”, велико жертвоприношение, включвал овца, бик и свиня, които “Синът на Небето” /чжоуският ван/ поднасял на бога на Земята. Този ритуал съвпада напълно с римската култова практика “suovetaurilia” представляваща жертвоприношение на същите животни в чест на бога-войн, Марс. Култът към Марс има своите далечни корени. При древните гърци  той е взаимстван от траките. За траките той е бог на отмъщението но и бог на войнското съсловие. Изобразяван е като бог-конник или  войн на бойна колесница с пълно бойно снаряжение. Образът му се припокрива с този на Сабазий и Митра. В Гърция култът към Арес е най-разпространен в Спарта, държавата управлявяна от военното съсловие където войната е висша добродетел. При римляните образът на Арес се слива с образа на Маврус, Марс-Гардив, първоначално почитан като бог на пролетта, бог на възраждащата се природа воюващ срещу суровия зимен мраз. След това се превръща в бог на войните, втори по важност след Юпитер. Първият месец на годината – март е бил посветен на него, символизиращ и по-старото му превъплащение като бог на възраждащата се природа. На Марсовото поле се провеждали празниците на Марс. Провеждали се конни състезания с колесници и конят-победител, заедно с овца, свиня и бик се принасяли в жертва. Милитаризацията на древните общества издига на челно място войнското съсловие!
 В древноиранската митология Митра, първостепенният Бог-слънце, аналог на Сабазий-Сйявуш  също притежава черти  характерни  за  Арес-Марс. Митра е могъщ войн върху бойна колесница. Той е защитник на домашното огнище и мирния труд на праведните, но е безпощаден към престъпниците, коварните и нечестни хора. Неговото отмъщение, мълниийте ги настигат навсякъде и унищожават техните селища и домове. Митра-закрилникът и Митра-отмъстителят се съчетават в един образ. /АМ-А,гл.2/ Забележете че при българи и алани страхът от гръмотевицата и мълнията е много голяма. Както казва Ибн Фадлан, волжските българи смятали дом поразен от гръм за божествено  наказание и не влизали в такова място. Аланите не пипали убит от мълния, а върху тялото насипвали могила, така го погребвали.
Изобилието на наскални рисунки на конници, колесници, слънчеви  символи, между Памир, Алтай и Синцзян показват красноречиво за религиозните представи на карасукските /прототохарски/ племена. /ВО-ИКК-27-МНСК-Н-1999г./ В Хотан намира широко разпространение изоброжението на четириръката богиня яздеща лъв идентична със средноазиатската Нана. Изобразявана е върху малки дървени иконки или върху стенописи в будистките храмове в съседство с изображението на Шива. Подобно на Нана държи в две от вдигнатите си ръце слънцето и луната. Друг много често срещан персонаж в Хотан е изображението на  Конния бог /понякога яздещ камила/ във величествена поза с чаша в ръка. А.Лекок намира в срещуположния ъгъл на Таримската котловина (Турфанския оазис, селището Яр, в близост до древното Чеши), изображение на Конния бог върху хартиен свитък, с пояснение че това е  богът-хранител на страната. /БЛ-ВТДРС-2000,стр.242-244/  Култът към Нана и Сйявуш е бил широко разпространен сред тохарското население на Синцзян и оттук е проникнал в Средна Азия.
Според В.И.Пругло археологическите разкопки от Крим показват особена популярност на появило се в 1 в.пр.н.е.-3 в. изображение на Конен бог в Боспорското царство. Той фигурира върху теракота, статеутки, релефи и монетите на боспорските царе от времето на Рескупорид ІІ. Изобразяването на конника има определен канон – във величествена, застинала поза, като конят е винаги с вдигнат десен крак. Съществуват и по-стари изображения от скитското време – 4 в.пр.н.е. тук конникът е в галоп. А върху олтара от Мирмекия (Крим) конникът и изобразен заедно с Богинята-майка. За по-старата традиция на изобразяване се смята че е била донесена от кимерийците. Причината за промяната на стила се свързва с новата аорсо-аланска миграционна вълна заляла Крим след 1в.пр.н.е. /ВП-ТСВ,ИКАМ,стр.177-183/
Мадарският конник е изобразен в същия канон, само че вдигнат е не десния а левия крак. В.И.Пругло, съвсем удачно сравнява боспорските конници с“Придунавската група” в коята авторът включва  мадарския и тракийския конници. /ТК-ИД,ИКАМ,стр.87-91/ Пътят на Конния Бог /Вак-Сйявуш-Зйези/ показва миграцията на племената, част от които са в  основата на прабългарската етногенеза.
В своите произведения Г.С.Раковски споменава за Сива, Сиво като стар езически бог на  българите, чието празнуване обхваща времето между зимното слънцестоене и пролетното  равноденствие. Раковски е един от първите наши етнографи и събирачи на народни песни. В коледна песен от Охридско той вижда спомена за този езически персонаж: “Сива, Сива, Василица, Къде  си  се  овасилила ? Тамо  горе  на  Бей-бунар (местност  до  Охрид). Тамо  горе  на  Бел Дунав. Шчо  има , шчо  нема. Златна  чаша  на  коната! Божик  ми  е  по  небеса. Слава   му  е  пасла  земя”.
Според Раковски: “Сива е наш стар бог. Кога се е изменил и станал Василица, т.е. празникът на Сива-бога се е превърнал в празник  на св.Василий. Вместо сурва в Охридско се поздравяват със Сива, Сива, Василица.” Нашият възрожденец ни дава нагледен пример за сливането на стари езически представи с наложената по-късна християнска обрядност. Раковски е един от първите ентусиасти който търси индоевропеиското начало в генезата на старите българи. Под влияние на модното, тогава схващане в Европа, че прародината на индоевропейците е Индия, той приравнява Сива с индийския бог Шива. Шива е едно от трите главни божества в индийския пантеон. Той обитава “златната планина Кайласи” отговаряща на Хималаите. Култът към Шива индийците свързват с плодородието. Неговата божествена съпруга е Дева-Парвати, наричана още Кали, Дурга, Чандика. Нейният образ се свързва със Свещенната  планина. Тя е дъщеря на Свещенната планина и покровитерка-превъплащение на свещенната река Ганг. Символи на божествената двойка са йонито и лингама, женското и мъжкото начало. /ГР-СС-т.4,стр362-365,591-592/ Виждаме че Раковски съвсем правилно се е оринтирал в съпоставката на езическите божества. Пропуснал е само “златната чаша върху иконата”, божествен символ разпространен при  скити и келти изразяващ божествения произход на царската власт. Мадарският конник също е изобразен държащ чаша.
Аналогично в българските народни песни от Родопите, включени в сборника “Веда Словена” (по-точно е да се каже “Веда Булгара”) откриваме същият бог Сива: “Седелъ ми Сива фъ пещере-та, Седелъ ми сега малу Сега малу три нидели, Я ми веке ни седи. Фъ рока му златна тоега, Златна тоега Златица, Яхналъ си барза-та коне Барза-та коне лестувица, Чи ни му е веке змийница, Съсъ змии гу ни припасалъ, И съсъ змии и съсъ смоци, Я му на глава три пилета, Три пиле-та лестувици, Та са шета пу земе-та, Припуща си барза-та коне Та си на дори слева, Та си качи на потоне. И си флева фафъ черица, Та седнува на йогнище, Де си гответъ малки моми.  Ду вечере Суровъ Бадникъ, Суровъ Бадникъ и Бадница, Та седнува на трапеза; Де си фтегне десна рока Да си куси Суровъ Бадникъ…”   По-нататък виждаме как бог Сива прогонва зимата, за да дойде пролетта и да се събуди живота: “Налютилъ са Сива Бога, Я си сабе ни фарле, Лу си фарле люта срела, Люта срела на поле-ту, Та си поле погурева Погурева полумева;Ни са ражда бела пшеница, Ни си пасе сиву стаду, Сиву стаду волове-те, Волове-те иници-те Иници-те и крави-те, Та са поле запустилу”. В друга песен се вижда директния двубой между бог Сива и змея, ламята, символ на зимата: Та си слезалъ Сива Бога Та си седналъ фъ пещере-та. Фафъ рока му златна тоега, Златна тоега буздугана, Та си ударилъ Царна Бога, Царна Бога Сура Ламица, Ударилъ гу прогонилъ гу…” По-нататък се описва как момите и момците подготвят празничната трапеза, за да посрещнат бог Сива: “Да си готви Суровъ Бадникъ, Суровъ Бадникъ и Бадница: Чи ша дойде Сива Бога Да си седне на йогнище, На йогнище на трапеза На трапеза на вечере, Да вечере Суровъ Бадникъ, Суровъ Бадникъ и Бадница…”. Аналогично на примерът даден от Раковски и в представите на родопските българи, атрибут на Сива е златната чаша със свещенната вода: “…Фъ десна хи рока златна каната, Фафъ каната жарна вода, Фафъ лева хи рока златна чеше. Служба служи Сива Бога…”. Празникът на бог Сива е Сурвата, по-късно се слива с християнската Коледа. /ВС-2/
Прави впечатление насалагването на Сива от християнския Св.Василий, с чисто звуковото съвпадение с васо, вако, вак – борец, войн, синоним  на  Сйявуш.
Култа към Шива показва ясни паралели с тракийския  Дионис /едно от превъплащенията на Сабазий/ и свързаният с него култ към плодородието. /АТ-ВК гл.З/
Българската народна обрядност е най-наситена с празници между 22.12 и 22.03. и отразява  “ражадането на Слънцето” в деня на зимното слънцестоене, когато денят започва да расте до началото на индоевропейската Нова Година в деня на пролетното равноденствие. Култовете на Слънцето, възраждащата се природа сливащи се с божествената двойка Богиня-майка/Слънчев бог и техните свещенни цветове, червено и бяло, чийто изразител е мартеницата, са богато застъпени в нашата обрядност. Раковски съобщава и друга подробност. Според поверието там където падне мартеницата пониква копър. /ГР-СС-т.4,стр.365/ А копърът е растение-символ на Сабазий, още едно потвърждение в дълбоката индоевропейска същност на езическите религиозни представи на българите, водещи към древните култове на Сабазий-Сйявуш-Сива, демонстриращо индоевропейският произход на нашите  предци !
Подобни представи битуват и сред Трансилванските унгарци. Те смятят за свой митичен прародител Шабо, Саба, небесния пастир. В  унгарските  генеалогични представи Шабо е полубог, син на Атила от който  произлязал унгарският народ. Но корените на Шабо са много по-древни и са аналогични на Сабазий-Сйявуш-Митра. Митра също е наричан небесен пастир. Древността на култа ни отвежда в палеолита. За това говори наличието на сходен персонаж още при шумерите. Шиб-од е  полубог, мъж на Богинята-майка Инана. Всяка есен той умира, заедно с растенията и всяка пролет възкръства като природата започва нов живот. Дори евреите взаимстват този персонаж и го почитат като Саваоф.
Унгарският автор Шимон също свързва култът към Шабо-Сабазий-Сйявуш, с цитираният от Раковски бог Сива, езически бог на българите. /Ш-ИПРИ/
Сива, далечният отглас от името на Сйявуш, получава чудесно обяснение и с помощта на тохарските езици: тох./а/ sāo, тох./б/ sāāw означава живот, жив, жизнен и напълно отговаря на функцийте на Сабазий/Сйявуш/Сива като бог на възраждащата се природа. Сравни с българските думи свестявам, свяст, в смисъл на изилзане от безсъзнателно състояние, връщане към живота. Тохарското sāve, sāv означава велик. Близки аналогии се откриват в хетски sivat – дневна светлина, sаvai – изпълвам, пораждам, siu – бог, лидийски sav – полза, sava – изпълвам, savant – процъвтявам, savtord – одобрявам, карийски sav – хубав, прославен, анатолийски  suva – изпълвам, латински suavis – приятен, оскански sivum – изпълнен, saahtum – свят, почитан, галски suadi – добър, приятен, selua – владея, sego – победа, илирийското vesu – добър, фригийското vasu – хубав и тракийското sabazias – освободен.
За аналогията Сабазий-Сйявуш-Сива-Зиези говори и един друг факт. В античните празненства посветени на Сабазий е бил неотменим атрибут специфичния възглас “εύοϊ σάβοϊ“ отговарящ на тракийското ϊη – йу аналог на латинското iuvo, отразявящи общоиндоевропейското yewo, yewe – помогни, помози, запази, отгледай, съхрани.
Демостен укорява атиняните че лесно възприемат чуждото и в празниците на Дионис /Сабазий/ охотно използували чужди, варварски /тракийски и фригийски/ възгласи. В честванията на Бакхус римляните използуват възгласа euhoe Bacche представляващ механична късна гръцка заемка на трако-фригийската първооснова, вместо латинското iuves Sabe. Това показва че първоначлният смисъл е бил заменен със звукоподражателна формула. /ВГ-ТТЕ,стр.226-228,113/ Като интересна аналогия, може да посочим, че при родопските българи, св.Георги се нарича още Едрелес/Адрелес. Това название се обяснява с осетински ærdæg, ягнобски ardak, кюрдски ardimi, персийски arda, рушански и хуфски  yōrdam и тох./б/ eraitwe – помощ, или от същия ирански корен *erda-/*arda – помощ, помагай, произлиза и специфичното българско Едрелес/Адрелес.
Твърде интересен персонаж се открива и в осетниския „Епос за нартите”. Това е героят Сауасс: „… В ранно утро, Бог създал човек и го изпратил на Зынджыбардуаг (Духът на Огъня), с думите:  „Закали  го  на езиците на твоите пламъци”. Закалил Духът на Огъня, човека и го потопил в реката, за да го направи стоманен. Духът на огъня нарекъл този герой Сауасс”.
Виждаме раждането на Герой, божи син, закален в огън и вода, свещенните стихии за иранците.
„...След като го заткалил, Духът на Огъня казал: Господ те сътвори, аз те закалих, сега върви по своя път. А Сауасс отвърнал: няма да си тръгна просто така, дай ми възможност да работя с огън за да приготвям жертвено месо и оръдия на труда. Духът на Огъня му дал две вълшебни огнива и го научил  как да си получи огън. Така Сауасс получил от Бога възможност да владее огъня. Той слязал при хората и ги научил на ковашкия занаят, сами да си изготвят оръжия и сечива, да изготвят метални острия за  стрели и да ходят на лов. Сауасс бил първия Ас, т.е. родоначалник на асите, подобно авестийския Йима, или скандинавския Один.
 Още по-интересен е следващия епизод от живота на Сауасс: „Веднъж отишъл Сауасс на лов. Много обикалял по планинските  клисури, но нито едно животно не срещнаал. Много уморен се добрал до брега на една река, където засплал. Събудил се и видял бял елен дошъл на водопой. Прицелил се и опънал лъка, еленът клекнал и стрелата профучала край главата му. Втори път стрелял Сауасс. Скочил елена и стрелата минала под него. Така еленът се скрил в гората”. Еленът има особено значение в „звериния стил”, като символ на Слънцето. Но още по-интересен е краят на сказанието. Еленът се оказал вълшебен. Това било кошута, в която се била привърнала сестрата на водния бог Донбетир. Тя се влюбила в Сауасс и Донбетир вдигнал голяма свадба.
И заживали младите в мир и съгласие. „Кошутата” родила на Сауасс трима сина, най-големия Бора, средния Дзылау и най-малкия Болатбарж. Според Д.Макеев, името Сауасс означава носител на дневната светлина, на утрото, на истината, от осет. Sæw – утро и æss – истина (сравни с бълг.дума съвест!) и персонажа е синонимен на авестийскитe герои Сяоши, Сйаваршани – спасители, носители на  истината и правдата. Сйаваршан е синоним на персонажа Сйявуш, а Сйявуш е символ  на честността и  справедливостта.  /ДМ-ТАНЭ/ Самото осетниско Suæwæss, Sauæss, има много по-точен превод като създател на истина, създател на спаведливост, от suæwыn – сътворявам, създавам. Сравни с Митра – пазител на истината и угрофинския му аналог Верт! Това осетниско предание, поставя твърде интересни въпроси и аналогии. Сауасс е прародител с божествен произход, от който произлизат асите, респ. аланите, аналогично на Зиези. Кошутата се явява негова жена, тотемен персонаж, прародителка. А прабългарския Авитохол също се явява син на кошута!!! Сауасс, аналогично на Сйявуш и Митра е защитник на справедливостта и истината. Името Суасс е фиксирано и от източниците под формата Зизаис, носено от алански вожд, заселил се в Панония, около 360 г. В Хорезъм Сйявуш е наричан Sievus и Šauš ! Така че връзката между Sauæss и Зиези не подлежи на съмнение!

Неактивен vekil

  • Академик
  • *****
  • Публикации: 927
  • Респект: 29
Re: Кой е Конникът, и какво е Господ?
« Отговор #5 -: Декември 18, 2008, 19:33:35 »
Интересно.Ще го прочета събота и неделя.Дано и другите да прочетат постинга ти и да коментираме.

Неактивен Varda

  • Новодошъл
  • Публикации: 1
  • Респект: 0
Re:Кой е Конникът, и какво е Господ?
« Отговор #6 -: Октомври 31, 2009, 23:27:47 »
Упс стара тема.

Неактивен Balkan

  • Академик
  • *****
  • Публикации: 153
  • Респект: -6
Re:Кой е Конникът, и какво е Господ?
« Отговор #7 -: Ноември 22, 2009, 19:07:41 »
Не е зле да помислите за "Оброчните плочки с "Тракийски" конници" като датировки по Българският календар.  http://www.facebook.com/group.php?gid=138830043878  Така че може да има следи от нас по целия свят но това не означава че сме дошли тук от някъдеси. Ако разгледате това http://www.panoramio.com/photo/14511611 може да се свърже с това http://www.ivanstamenov.com/?p=390 и тогава може да се намери някой, който да доказва че сме дошли от Южна Америка

Неактивен гол гъз

  • Професор
  • ****
  • Публикации: 86
  • Респект: 3
Re:Кой е Конникът, и какво е Господ?
« Отговор #8 -: Август 09, 2010, 21:57:28 »
По тази тема има една много интересна книга с оригинален подход на Александър Хофарт "Изгубените кодове на древните българи!"

Неактивен bylgar4e

  • Новодошъл
  • Публикации: 4
  • Респект: 0
Re:Кой е Конникът, и какво е Господ?
« Отговор #9 -: Декември 02, 2010, 19:39:21 »
Хах, много интересно!  :) ;)

БГ История

Re:Кой е Конникът, и какво е Господ?
« Отговор #9 -: Декември 02, 2010, 19:39:21 »