Историческите измислици са измислиците на миналото.И не е задължително под история да се разбира само пубертетният батализъм и марксисткия "исторически материализъм.Понякога в понятието влизат и на пръв поглед параисторически области като например народопсихологията.ето един пример за такава"измислица" и опровергаването й от Йордан Йовков в негови разказ(толкова е разказ,колкото и цитиранияот мене в друга тема "Последният римлянин") "Те победиха"
"И гледаш как някой малък,червен като божур тантурко,,едва пристъпящ, подкрепян от засмяната си майка,подига се и безстрашно подава суха кора хляб на "Сивча".И кроткото,добро животно предпазливо посяга с влажния си грапав език,добродушно пръхти с мокрите си,широки ноздри и в големите му черни очи голяма радост.И така е във всяка селска къща.Някога,в загиналите вече религии,това е било култ.Край бреговете на Нил много храмове са се издигали и много жреци са служели на звездочелия Серапис.Тоя култ невидимо живее и днес.Всеки знае голямата скръб,която се лянинът,цялото му семейство изпитва ,когато умре - или когато му го отнемат волът,биволът.Че за това има цяла сълзлива литература!Боже мой,викат авторите,какво ще прави бедният човек,изправен пред глада,пред жестокостта на лихваря. Нещастно резоньорство!Всякога то е способно да направи една мисъл,едно чисто и задушевно чувство - вулгарно и грубо.Защото не е работата в някакви пари,за някакъв лихвар.Има много дни,когато тоя затворен и студен човек внезапно се разчувствува,душата му внезапно кипва и той е готов да остави пари за два вола на първия кръчмарин,без да скърби.Но сега той плаче,плачат децата - плаче жената.Защото волът,който е умрял или е отнет, оставя същата празнина и скръб,кога умре човек от къщи.Изчезва една душа изчезва нещо обично и свидно...
Аз зная краища в България,дето на воловете викат "ангели",и когато мои те и младите булки,връщайки се от чешмата с пълни менци вода,срещнат на пътя си тежкото равнодушно животно,което спокойно и важно върви по среда та на улицата - те,младите булки и моми,се спират,струват му път,както това биха направили пред белите коси на един старец,пред свекъра или пред всеки почитан човек.Нали това е трогателно и мило?Нали в тая почти суеверна почит блика широката вълна на признателност и обич към честния, беззаветен работник?Това са същите чувства,които Кардучи е вложил в своя та малка и проста,но тъй хубава песен за "Вола"
