Прабългарите са интересен и необикновен народ. Останали дълго време в сянка, те разкриват пред нас многовековната си история, чертаейки представата за народ с висока степен на държавническо развитие, военно изкуство, култура и религия . Първото писмено свидетелство, в което прабългарите са споменати като самостоятелна етническа общност, датира от 354 година от Анонимен Римски Хронограф. Те са локализирани в земите на Прикавказието. Всъщност, прабългарите са много по-древен народ, а първоначалните им поселения се оказват далеч на изток – в земите на Централна Азия. Като част от многобройните народи, започнали етническия си генезис именно там, прабългарите остават до голяма степен скрити за проучването. Изследванията на тяхната прародина я конкретизират в степите на Централна Азия, земите между планините Алтай и Памир, друти Западен Сибир.
Понятието прабългари е изкуствено въведено от Иван Дуйчев за да се разграничат древните българи и тяхната история, от Аспаруховите българи, създали нашата родина.
Има различни становища относно произхода на прабългарите. Още Паисий Хилендарски ги нарича славяни. Според Марин Дринов те са с угрофински произход, според Васил Златарски- с хунски, а според Гаврил Кръстевич- татарски.
Доминира схващането, че прабългарите принадлежат към тюркско-алтайската етническа и езикова общност, което ги обединява в културно родство с останалите номадски племена – хуни, авари, хазари. Съществува, обаче и друга теза, доста добре аргуминтирана, че прабългарите са индоевропейци от иранската етническа група, което се подкрепя от наличието на редица имена с ирански корен. Така в историческите среди се води успорвана дискусия относно етническия произход на прабългарите. От едната страна на барикадата застава становището за тюрско-алтайският произход на прабългарите, а от другата – тезата за иранския произход. Изключително важна е корекцията на унгарският тюрколог Омелян Прицак, според който прабългарите се откъсват значително по-рано от своята ентическа общност, далеч преди тя да се обособи като тюркско-алтайска през VІІІ – ІХ век. Аналогичен е случаят с прибалтийските народи - латвийци, литовци е естонци, които се откъсват в много ранен етап от славянската група.
Първата миграционна вълна на прабългарите към Европа се свързва с Великото преселение на народите. Увлечени от хуните, те достигат Централна Европа и стават част от силната Хунска империя, оглавена от легендарния Атила. Прабългарите играели важна роля в хунския военно-племенен съюз. Не случайно, в Именник на българските ханове като първи български хан е посочен Атила, под името Авитохол. След разпадането на хунския съюз през 453 г. , прабългарите получават възможност за самостоятелна изява, което е отразено във византийските хроники. Първочално те действат като съюзници на Византия срещу славяните и остготите. През 480 год. те действат като съюзници на ромейския василевс Зинон срещу остготите. От началото на VІ век, нападенията им се насочили срещу самата Византия. Прокопий Кесарийски отбелязва за голямо нападение на прабългарите от Адреатическо море до Константинопол през 540 год, достигайки до Тесалия. Както съобщава Мойсей Хоренски, през V век. част от прабългарите се преселила в Армения, под водачеството на Вунд.
През средата на VІ век се активизират и прабългарите от Прикавказието. Сред тях се открояват две племена - кутригури и утигури. Византийската дипломация успяла да предизвика война между тях през 550 год. Кутригурите понесли тежко поражение и част от били принудени да се преселят в Тракия. Те, обаче, се съвземат бързо, преминават Дунав, отправяйки се в три посоки и предвождани от Заберган, организират нападение срещу Константинопол- неуспешно. Тези събития се разиграват през 558 - 589 год. Няколко години по-късно, голяма част от тях ще бъде включена в Аварския хаганат. Междуособната война силно отслабила съпротивителните възможности на прикавказките прабългари и към края на VІ век те попадат под властта на Западнотюркския хаганат. През 631 година, прабългарските племена постигат политическа независимост. Хан Кубрат от племено на оногундурите, обединява прикавказките българи под своята власт. Заради лоялността си към Византия, той получава титлата "патриции", безспорно признание за варварски владетел. Стара Велика България просъществува до неговата смърт и си разпада под ударите на хазарите. Най-големият син на Кубрат – Баян (Батбаян) остава в бащините си земи и след време се подчинява на новия завоевател. Вторият син – Котраг, заедно с племето котраги, се поселва по средното течение на р. Волга, където техни потомци основават през X - до XIIIв. Волжско-Камска България. Третият син – Аспарух повежда оногондурите на запад и се заселва в областта Онгъла.
През 565 год., със съгласието на византийския император, се сформира Аварският хаганат в Панония. През 631г. избухват междуособици между аварски и прабългарски претендент за трона. Борбата завършва с поражение запрабългарите и част от тях, предвождани от Алцек се отправят към земите на франския крал Дагоберт. Отначало франките ги приемат и им предоставят убежища, но страхувайки се от размирици една нощ краля заповядва заселниците да бъдат избити. От първоначалните 9000 души, успяват да се спасят едва 700, които по-късно се заселват в Равенския екзархат, с разрешение на лангобардския крал Гримуалд. Начело на останалите в Панония българи заства съплеменникът им – Кубер, под чиято власт преминава и част от населението на Аварския хаганат. Около 668г. той въстава срещу хагана и след успешно сражение се отправя към пределите на Византия. Предвожданите от него изселници се заселват в Македония, в земите около днешния град Битоля. Кубер установява мирни отношения с империята и част от хората му се преместват в Солун. По-късно изготвя план за превземане на града, но по чудо се разминава с тази си мечта.
В многовековната си история, прабългарите съумяват да създадат 4 държави, носещи името България, безспорно доказателство за огромната им съзидателна енергия. Първата българска държава, създадена в дълбока древност в подножията на планините Памир и Хиндукуш, носи името Бахлара. В зависимост от различните преписки на санскрит или индийски език, се някой звуци се трансформират в други. Столицата й носела името Балх. Втората българска държава е Кубратовата Стара Велика България, разположена северно от р. Кубан, Черно и Азовско море. Нейна столица е град Фанагория, намиращ се на Таманския полуостров, чийто археологически разкопки показват висока степен на културно развитие. Третата - Вожско-Камска България, оглавена от Котраг, втори син на Кубрат. Главният й град е Булгар. Тя била разположена по средното течение на Волга и просъществува до ХІІІ век, когато е ислямизирана. Митичната легенда за синовете на Кубрат, описана от Теофан, продължава с хан Аспарух и последната държава на прабългарите. Всички знаем нейната рожденна дата и история, защото днес ние сме част от нея !
